Прилично количество публика изгледа представлението на Шуменския театър този понеделник. Явно панагюрци не са се отказала все още от хубавия си навик да ходят на театър, което никак не е характерно за публиките в идентични градчета из България. Което си е една страхотна традиция. А и театрите идват тук с удоволствие и винаги правят някакъв извънсценариен комплимент на публиката. Няма лошо. Рядко театри се провалят по липса на театрални почитатели. Случва се само когато екипите съвсем не се потрудят да си продадат билетите.

И така, състав на драматично-кукления театър „Васил Друмев“ представи в понеделник вечерта пиесата „Слухове“ от неизвестния поне за мен американски автор Нийл Саймън. Разбира се, след средата на представлението, когато напуснах театъра, (да ме простят вси театрални светии!) попитах татко Гугъл и той ме светна.

Оказа се, че иронията ми към Нийл Саймън е била просто продукт на невежеството ми. Авторът е награждаван с „Пулицър“, а за три сценария е получавал номинации за Оскар. Във филма „Боси в парка“, сниман по неговата едноименна пиеса, са играли лично Робърт Редфорд и Джейн Фонда и това окончателно ми показа, че съм адски некомпетентна за театъра. После се поизпотих интелектуално над крилатата мисъл „Ако никой никога не поема рискове, Микеланджело не би нарисувал Сикстинската капела.“ Била казана от Нийл, прочетох в едно мъниче в Уикипедия.

И от напрежение получих акрофобия (горкият Микеланджело, толкова нависоко е рисувал, че …; Хвала, че преди това някои са поемали рискове). Запънах се, значи, реших, че безнадеждно съм деградирала интелектуално, щом не мога да осъзная дълбочината на тази велика мисъл за Микеланджело.

Идеше ми да си посипя главата с пепел и да се върна в театъра, да седна пак на стола си и да доизгледам какофонията на сцената. А там – две три красиви артистки старателно махаха с дълги бедра, за да покажат някакви идеи, актьори – полубатаристи още по-старателно изричаха някакви имена, но кой ли гледаше към тях, пък и за какво. То сюжетът си беше ясен – суматоха на сцената. Поне заглавието бе изиграно както подобава, напасна се на всичко. А декорите – интересни, тоалетите – впечатляващи, в центъра една звезда – Ани Михайлова. Знаем я добре от „Шоуто на Канала“ всяка неделна вечер. Знаем, че може да играе добре … когато има какво да играе. Обаче тук една звезда небе не прави, видях с очите си и чух с ушите си.

Наричали Саймън „днешният Молиер“, защото правел ситуационна комедия нежен фарс и други такива. Правел забава, без да те натоварва, но те карал за де замислиш. Е, казах си, аз явно не мога да мисля. И не се върнах в театъра. А харесвам Ани Михайлова. Не от неделните вечери, а от една-две пиеси в софийски театри от преди няколко години. И пак играеше комедия, но и всичко около нея бе плътно и стилно.