На 6 януари отбелязахме 171 години от неговото рождение

„Само онзи, който е свободен, само той
може да се нарече човек в пълния
смисъл на тази дума, а който
умре за свободата, той не умира
за своето Отечество, а за всичкия свят.”

в-к „Знаме”, бр. 23 от 1875 г.

Има върхове и върхове. Едни се измерват с височината на надморското равнище, други – със съвършенството на словото, а трети – със саможертвата. Ботев е осенен от двойно безсмъртие – води борба с меч и слово. Това позволява да бъде сравняван с гениални поети като: Шандор Петьофи, Шевченко, Байрон. Духът му – изпълнен с океан от чувства, страст и енергия го води към необузданите природни стихии – „земя и небо, звяр и природа”.

„Христо Ботев“; худ.: Жечко Попов

В страшната балада за Хаджи Димитър, неподражаема и неповторима като „цяла Вселена” заедно с плача си по загиналия войвода, той пролива сълза и върху своя незнаен гроб.

Само „безумен”, „прокълнат” и „обречен” поет като Ботев можа да напише: „Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан, пък ще изляза на борба със стихиите”. Сложен характер, вулканичен темперамент, изцяло подвластен на своите пориви, който често не може сам себе си да разбере и опознае.

Стихотворенията „Моята молитва”, „Борба” и „На прощаване” ни помагат да разберем народностната ни психология. Само силната, волева личност може да се противопостави и опълчи срещу заобикалящата я Вселена, за да я подчини да покори с подвига и юнашката си смърт „земя и небо, звяр и природа”.

„Денем му сянка пази орлица
И вълк му кротко раната ближе…”

Говорят за трескавото му въображение, разпнато между земята и небето; между Отечеството и емигрантската орисия; позволява му да се опълчи срещу чорбаджии, калпазани и изедници. Понякога лъчът – надежда го кара да се опомни. Така става при срещата му с Левски в старата воденица край Букурещ.

Последната снимка на Христо Ботев заедно с братята му Стефан, Боян и Кирил, Букурещ, 1876 г.

Ботев не само въздава възмездие – „всекиму заслуженото”, но се и раздаваше щедро в буквалния смисъл на думата, защото виждаше в хората жадни и гладни за обич души, онеправдани свои братя – сиромаси. Той ги бранеше, защитаваше тяхната истина и даваше мило и драго – сили, чувства, разум, последния си къшей „хляб …или свинец”.

Тревогите в навечерието преди прехвърлянето на родния бряг прииждат наново, дълбаят орбитите, изострят чертите му, променят поета до неузнаваемост.

„От много напрягания, трудове, вълнения по това велико дело се беше измахна и изменил в лицето – свидетелства Вазов – Бузите му бяха доволно слепнали, и брадата, която вече бе оставил да расте без стеснение, му придаваше още по-мъжествен, мрачен вид. Той не сядаше, не лягаше, не дояждаше тия дни …”

Спорната последна фотография на Ботев е от архива на неговия другар Димитър Дикиджиев

Напрежението в навечерието на похода го върти в своя въртоп. Блъскат се в душата му приливите на хъшовското въодушевление, отливите на смъртната умора и грижите. Неговият темперамент е такъв – той е склонен и податлив на крайни избилици на радост и печал, но сега това свръх напрежение достига своята кулминация. В тъмните зърна на барута потъва поетичното зърно. Последните шест месеца след написване посвещението си на Апостола, Ботев не пише нито ред. В Ботевото тефтерче са намерени само няколко негови варианта, потънали сред множеството имена на четници и сметки за пушки и барут.

„Гарванът грачи грозно, зловещо” – този стих става неговната лебедова песен. Гарванът – едно зловещо видение, прелетяло като пратеник на българските народни песни, елегии и балади – тъжни, робски, но и юнашки, хвърля своята сянка върху чистото му чело, предизвестява като предчувствие и плач неговата гибел.

В кораба „Радецки”, на път за своята Голгота, разкъсван от мисълта за дълг към Родина и семейство, той пише прощалното си писмо до Венета: „Ако умра, то знай, че после Отечеството си съм обичал най-много тебе.”

Последната снимка на Ботев – направена от стария хъш – фотограф, вярно уловил променения му физически образ, говори за трагизма на Ботевото преобразяване под крилото на гарвана, тази „птица проклета”.

На снимката, Ботев, изправен в цял ръст, прегърнал своя побратим, е вторачен през мъглите на Влашко, отвъд Дунава, робството и смъртта, олицетворение на хъшовската всеотдайност.

Ето го – запътен към лобния връх, с разкървавени нозе, преминал като колос през нашето Възраждане, за да остане безсмъртен.

Лушка Караянева