Заклинателят на оборищенските делегати е роден през 1836 година в село Баня, Панагюрско. В кръщелното му свидетелство е записан Григор, но всички го наричали Груйо. С това е останал той и в историята. Трудолюбиви и с буден дух хора живеели в това село. В местното читалище, което имало и свой печат, се намирали книги като: „Горски пътник” от Георги С. Раковски, „Софронието” на Софроний Врачански, „Псалтир” от Хаджи Найден Иванович, български вестници и списания, издавани н Цариград.

В такава среда израства и бъдещият бунтовник и заклинател. Семейството му било буйно и трудолюбиво. Груйо е първородният син на баща Тренчо и майката Стана. След него се раждат още четири деца: братята Димитър и Иван, и сестрите Нена и Елена.

Още от малък Груйо учи при роднините си мутафчийски занаят. Дядото и чичото виждат, че малкото момче проявява склонност повече към просветата, отколкото към занаята и го дават в старото килийно училище, за да научи наустницата и псалтира. Обучава го банският даскал Леко, който бил и прочут майстор мутафчия. След това става клисар на стария селски свещеник в черквата „Свети Никола”.

Когато поотраснал, със съдействието на чичо му, бил изпратен в мъжкия метох в Самоков, в който се подготвяли бъдещи свещеници. По това време Самоков бил един от центровете на духовния живот в епохата на Възраждането. За двете прекарани в метоха години възрожденският дух оказва влияние върху будното дете.
Усвоил черковно – славянското четмо и писмо, както и черковния ред, през 1854 година Груйо се завръща в родното си село и става учител в килийното училище за три години. Наред с това той е и църковен певец, а през свободното си време работи в мутафчийската керена на учителя Леко Брънчев, за да му се отплати по разноските за обучението му в Самоков. Следващите две години е учител в селата Ферезлий (Овчеполци) и Кавак дере – днешното Тополидол.

През 1858 година поп Груйо се връща в Баня и се задомява. През месец февруари на същата година отива в Пазарджик при Игнатий Йеромонах Рилец, за да бъде подстриган като дякон. Малко по-късно отива в Пловдив, където е ръкоположен за свещеник от тогавашния митрополит Паисий. Определена му е и енория – селата Ферезлий и Кавак дере. В тях поп Груйо работи едновременно като свещеник и учител от 1858 до 1863 година.

През 1863 година е преместен за свещеник в родното му село Баня. В неговата енория влиза и село Мечка – днешното Оборище, в което взема живо участие в обществените работи. В черковните си проповеди, наред с евангелските текстове, говори за Паисиевата история, разказва въодушевено за някогашната велика и свободна България, за това, че е дошло време българите да свалят оковите на робството. С жар им чете книгата „Горски пътник” на Раковски. Тази малка книжка се превръща в евангелието на епохата. Тя става и неговото хайдушко евангелие. С това евангелие в ума и сърцето той служи в църквата, поема пътя на поборник, с него заклева народните представители на Оборище, с него ще освети знамето на панагюрските въстаници и ще напише своите записки в стихотворна форма за Априлското въстание.

Colorize project

Все по това време се раждат и петте деца на семейството му. Три от тях умират. През 1864 година умира и жена му. Остава 27-годишен вдовец да се грижи за двете си деца.

Децата поотрастват. В същото време в българските земи стават съдбоносни събития. През 1870 – 1872 година в село Баня идва Васил Левски. Отсяда в дома на Стоян Каралеев. През нощта се свиква тайно събрание, на което присъства и попа с буен характер и патриотичен дух. Пламенните думи на Апостола силно развълнуват душата на поп Груйо. И той става горещ и верен негов последовател.

След гибелта на Левски – 1873 година и след неуспешното Старозагорско въстание – 1875 година активна революционна дейност започва Гюргевския революционен централен комитет. Той разделя България на четири революционни окръзи. Четвъртият от тях – Пловдивският, е оглавен от Панайот Волов.

През първата половина на месец януари 1876 година Волов и Бенсковски преминават в България по заледения Дунав. Слага се началото на великото дело за освобождение. Бенковски се насочва към Средногорието. На 8 февруари 1876 година, съпроводен от Ильо Стоянов, той е в село Баня, отседнал в същия дом, в който преди четири години е пренощувал Левски.

Въодушевен, поп Груйо убедително разказва за готовността на населението в Четвърти революционен окръг да участва във въстанието. В същата вечер, с клетва е образуван местния таен революционен комитет. За негов председател е избран по Груйо. От този момент той става близък и неразделен другар на Бенковски. Придружава го в обиколките му на селищата в Четвърти революционен окръг. Бенковски също е впечатлен от него. В лицето на поп Груйо той вижда верен другар, съидейник. С остър поглед, храбър и решителен, с искрящи очи, остроумен, приказлив, строг и лют, мразещ поробителите, той печели доверието на хората около него. Обичал е да язди кон и да носи оръжие.

Започва трескавата подготовка за въстанието. Поп Груйо запознава войводата с Димитър Коклев от село Мечка, на когото е поверено да намери най-подходящото място за Първото Велико народно събрание, и който го завежда там.

За домакин на събранието Бенковски определя село Мечка и възлага на Кокльо да организира посрещането и изхранването на народните представители, грижата за охраната и храната за конете. Наредено е да се скове маса и определят места за сядане на делегатите. Всички тези приготовления поп Груйо описва в своите спомени за въстанието. От тях се разбира, че той е навсякъде – и при топчиите, и при терзиите и папунджиите, при воденичарите и налбантите, при Иван Зографина, който рисува знамената. След решението за общо събрание за представител на село Баня е избран поп Груйо.

Жителите на готвещите се за предстоящото въстание селища забравили домашните си грижи и стопанства. Вярата за възкресението на българската държава с упование и надежда е изпълнила сърцата на готвещите се участници във въстанието. В тази подготовка участвали всички – млади и стари, жени и деца.

Бенковски, придружен от поп Груйо, Захари Стоянов и панагюрските делегати, тръгват към Оборище. Предвожда ги поп Груйо със сребърния кръст и сабя в ръка. А на килимявката си е прикачил герб от ковано сребро. В полуокръжност са написани буквени съкращения, които разчетени означават: „Лъв български – свобода или смърт! С нами Бог напред!” И дулото на пищова, и дръжката му са от ковано сребро. Бил опасан от оръжия.

По предложение на Волов откриването на събранието трябвало да се предшествува от водосвет и литургия. Представителите – гологлави, със запалени в ръцете свещи, застават смирено. Гръмливият глас на поп Груйо раздира горската тишина. И когато той произнася думи, които ги няма в евангелието, започвайки с: „Верую во единаго хъша балканского, яко есть твой Бог и спасител”, настава раздвижване сред делегатите.

След свършване на Божествената служба, апостолите правят поклон, поп Груйо затваря требника, слага ръка на двата си арнаутски пищова и ги изпразва във въздуха – знак, че службата е свършила и е време „да се отвори” събранието.

С прочувствено слово Бенковски открива събранието и приканва поп Груйо да закълне делегатите. Поп Груйо произнася клетвата и всички представители повтарят след него. Заклева се и сам той, като целува вехтия си требник и ятагана си. Този поп – бунтовник призовава всички на бунт, като им внушава, че „сега е времето българите да се сдобият със свобода”.

На 20 април 1876 година поп Груйо е в село Баня. Научавайки за преждевременното избухване на въстанието веднага отива в Панагюрище и се среща с Бенковски. Ревностно изпълнява поръките му и взема най-активно участие в развитието на събитията. След погрома на въстанието е пленен от турците и подложен на много мъки и изтезания. От Панагюрище навързват бунтовниците, окръжават ги с конен аскер, и ги подкарват за Пазарджик. Там им свалят въжетата и им окачват синджири с „лалета”. С тези железни „лалета” смазвали ченетата на завързаните и им трошели зъбите. На 16-я ден, с белезници на ръце и с железни лалета и топузи по вратовете ги откарвали в Пловдив. При разпитите поп Груйо поема вината върху себе си. Пред очите му е страшната картина как извеждат от затвора въстаници и ги бесят.

По време на тези издевателства пристигат чуждите консули и журналисти, научили за турските зверства в България. Тяхното появяване принуждава турците да спрат бесенето и изтезанията, но след заминаването им изтезанията продължават.

От Пловдив поп Груйо и другарите му навързани ги подкарват на заточение в Мала Азия. Страдалческият им път минава през Одрин и Цариград, след което са заточени в град Кония – Мала Азия. По пътя някои от тях, пребити от бой, умират. От 110 заточеници умират 35 участници във въстанието.

След сключването на Сан Стефанския мирен договор и освобождението на България, те са освободени. На 13 април 1878 година в село Баня, с цветя и песни, били посрещнати от съселяните си. Изтощен от мъки, през 1893 година поп Груйо напуска службата си и получава пенсия като поборник. Написва в стихотворна форма своите „Записки по средногорското въстание”. Умира на 17 ноември 1908 година, заслужил своето място в историята на Априлското въстание като апостол, борец и мъченик за българската свобода.

От книгата на Яко Бойчев
„Заклинателят на Оборищенци”
подбра Лушка Караянева