Един се изока. Знам му името, но ми е гнусно да го напиша.

И не е лично, обобщавам.

Из@ка се.

Из@каха се.

И този път се размириса.

Но то така ни мирише от години, че не е толкова важно баш кой не устиска този път.

В държавата ни Платон с години е фикция, а Авгиевите обори отдавна сме ги задминали по смрад.

Защото да използваш думата „к@рва“, когато майки, които искат справедливост за смъртта на децата си, протестират срещу системата, е смрад.

Да използваш думи като „сетила се, че преди 15 години е била изнасилена“, когато жени, които от години мълчат и преглъщат издевателства над себе си и децата си, се престрашават да кажат и „Не“, е смрад.

Да нанесеш поправка в закон, с която да накараш престъпника да се засмее, не е свършена работа. Смрад е.

Да си вдигнеш г@з@ от морето, да биеш път, за да се из@каш в сградата, на която пише „Съединението прави силата“ не е свършена работа, смрад е.

Да докараш народа до положение да се страхува да иска нещо да се промени, за да „не стане по-лошо“ –  смрад е.

Да го използваш този народ и крайното му недоволство, за да „отчиташ дейност“ със смехотворни (и козметични) поправки в закони – е смрад е!

Да направиш завой (на латински curve е „завой“), да „кривиш“ думите, за да ги натамъниш удобно, юнашката и гьонсуратлъшки, само за да отбиеш номер – е смрад е!

И да продължаваш да го правиш, вместо да окаш до откат, че мирише, та се не трае вече?!…

Вместо да окаш и да ринеш – до откат?!…

Смрад е.

Човещинка си е @к@нето. Напъне го човек по път, завие към някой храст.

Когато обаче от години го правиш ачик и без свян, е проблем.

Не е проблемът да се извиниш после. Изразът „кучи син“ може да обиди само човек, който не е съвсем сигурен коя е майка му. Справка – Стайнбек.

Да се извиниш обаче за „к@рви“,  „скришно“ изпуснато в сградата, която кове законите на държавата, е качулка. След дъжд от л@йна в нея.

Не е проблемът и оправданието, че нечии думи са „извадени извън контекста“. Думите са мярка не само за нивото на интелекта. Те са и „Език мой, враг мой“. Те са и мярка за материята на душата. А тя отдавна е само личен проблем, не всенароден… Не е и законотворчески се вижда, това е същинският проблем.

Не самите думи са проблемът. Да ги плещиш наляво и надясно в лични разговори, по кьошета и паланки е как да е. Но там, където те е пратил народът да мислиш и твориш за неговото добро, не е как да е.

Смрадта е огромният проблем.

Проблем е спокойствието, с което продължаваш да се из@кваш пред народа, не е проблемът, че мирише.

Проблем е, че като народ свикнахме да миришем като държава.

Проблем е, че не ни се мърдат з@дниците и като отбор да ги изчистим веднъж завинаги тия обори.

Не са к@рвите проблемът на държавата.

Номерата им са.

Дарина Дечева