В предишния брой публикувахме първата част от интервюто с актьора Иван Джамбазов, който беше на гости на своя дългогодишен приятел-актьор Георги Радомиров – и двамата с панагюрски корени. Продължаваме разговора него, в който го питаме за вечни житейски теми – любовта, приятелството, спомени от детството. Връзката си с Панагюрище Иван Джамбазов наследява от майка си, която е от рода Бабекови. Отново говорихме и за неговата съпруга – актрисата Златина Дончева, с която през месец юли, тази година, са отпразнували своята диамантена сватба – 60 години семеен живот. „Без Златина, без моите близки – аз съм нищо”, каза ми Иван Джамбазов и отново се върна във времето, когато е бил влюбен до уши в нея. Разказа ми, че когато в съботния ден на 15 юли 1956 г. застават в ритуалната зала, се разбира, че Златина е забравила личния си паспорт. Длъжностното лице отказва да ги бракосъчетае. Кумовете проф. Стефан Сърчаджиев и актрисата Леда Тасева удрят такива горещи молби, че успяват да убедят строгата чиновничка и тя най-накрая склонява да разреши брака. Имали са доста трудни моменти в живота си. Най-тежкият е загубата на единствения им син Ивайло, завършил ВГИК в Москва, умен и изключително талантлив и чувствителен режисьор. Сега утехата е внукът им Иван, който учи кино и телевизия в Нов български университет. Живее и при тях, и при майка си Олга, която е художничка.

Иван Джамбазов

След смъртта на сина им Златина изпада в депресия. Спасява я Стоянка Мутафова, която я кани в постановката “Веселите вдовици” и обикалят цялата страна.
Иван Джамбазов играе пък в „Корави старчета”, а в момента ръководи непрофесионална театрална трупа към руския дом на културата в София. Няколко години преди това помага на кмета на град Септември, като се грижи за културния живот в общината. Призна си, че навремето доста се е колебаел между футбола и театъра, тъй като е бил приет и във ВИФ, но условието, че ще влезе в казарма, ако не е студент във ДВТУ, е помогнало да вземе окончателното си решение.
Те тримата – Златина Дончева, Иван Джамбазов и Георги Радомиров са изключително одухотворени хора. Общуването с тях е палитра от емоции, които нахлуват в душевното състояние на събеседника, събудени от живия разказ за многобройните им познанства и срещи, от артистичността им, от искреността им, от финото им чувство за хумор, от богатия им житейски път.

Иван Джамбазов и Златина Дончева на среща на випуска 20 години след завършването на ВИТИЗ „Кръстьо Сараов“. И двамата са със студентски шапки. Снимката е направена през 1975 г.

Малко банален въпрос, но какво е любовта за Вас?
– Преди всичко верност, всеотдайност, преданост. И доверие. И прошка! Трябва да има прошка! Това е! Всеки един в младите си години е правил някакви щуротии. Забежки, истории… Но Златина винаги е била над нещата. Аз също. Когато си над нещата, те вървят. Когато станеш дребнав, всичко се проваля…

С актьора Георги Радомиров сте приятели и колеги от 1951 година. Как сте запазили това приятелство през годините? Срещат ли се верни приятелства днес?
– Първо, за да бъде човек приятел с някой трябва да е честен с него. Трябва да бъде искрен и когато се налага – да си помагат. Но в основата е честността. Почнат ли приятелите да се будалкат, да се залъгват, единият да прави нещо, другият да крие – край! Ние винаги сме били откровени, точни, честни. Имаме още един добър, верен наш приятел – Сава Георгиев! Това приятелство е още живо! Според мен и днес може да има такива приятелства.

През 1950 г. Иван Джамбазов е част от отбора на юноши старша възраст на ФК „Левски“. На снимката той е под №5

Как виждате съвременния млад човек? Какво му липсва, какво му е в повече?
– Откакто свят светува, всяко поколение има своите и големи, и малки хора. И талантливи и неталантливи. И знатни и незнатни. Аз например съм чел изказване на някакъв професор отпреди 350 години, който говори за младите хора, така, както и ние говорим днес: колко са разюздени, колко са невъзпитани, лоши, несериозни… Същите думи… все едно са казани днес… Напротив! Има страшно талантливи младежи сега. Има и от другия вариант… Съвременните хора имат съвсем други възможности за комуникация – таблети, компютри, което е едно голямо улеснение за тях и предимство. Навремето нямаше такива работи. Хората бяха по-патриархални, по-различни. Но и това носеше своята красота. Всяко време има своите хубости и своите слабости.

латина Дончева в ролята на Елмира в „Тартюф“ от Молиер, 1970 г.

Какво Ви връща в Панагюрище? Промени ли се вашето усещане за града ни през годините? Как го виждате и усещате днес?
– Виждам го днес модерен град, хубав град, прекрасен град. Направено е много. Старият град Панагюрище беше съвсем друг. Спомням си го с носталгия. Той беше патриархален град. Моята леля Рада живееше в горния край на града, тя имаше осем или девет деца – момчета и едно момиче. В двора имаха въбел. Като ходех береше от градината краставички, хвърли ги във въбела да ги изстудява, тури тигана с картофите на масата, ние ядем… Имаше някаква патриархалност, която беше уникална. Аз съм заварил Панагюрище, когато нямаше ток. Дядо ми живееше на газена лампа. Леля ми Рада живееха в две стаи и на … земята. У дядо ми на кухнята й викаха „Къщата”. Тя беше със глинен под, имаше оджак с котел. Той ни разказваше приказки за вампири и самодиви. Неграмотен човек, но знаеше стотици приказки и песни за хайдути…
Ние наредени на пода го слушахме и се надигахме да видим дали мандалото ще се отвори и ще влезе някоя самодива или вампир. Газовата лампа мъждукаше. Имаше някаква мистика във всичко това. Детските ми спомени за Панагюрище са невероятни.
На времето Луда Яна минаваше през бостани, не както сега да има корито. В центъра на града имаше градини с ябълки, тикви. Бабите винаги имаха в пазвите си изсушени плодови, сушелки им викахме. Целувам ръка и те ми дават… Носиите, които носеха, бяха невероятно красиви. Почти във всеки двор имаше чимшири, чешмичка. Все неща, които никога няма да се върнат… Това, което ми е в детските спомени, е това, което разказах. Сантиментално, романтично… Тука ми е – на сърцето!…
Сега Панагюрище е модерно, елегантно. Сега е като всеки нов, модерен град. Много нещо е направено. Снощи бяхме на фонтаните… Великолепие… Целият площад е прекрасен.

Какво ще пожелаете на нашите читатели?
– Щастие, здраве и творчески успехи. Но здраве преди всичко – без здраве нищо не става!

С тези думи завърши интервюто ни. „Време“ благодари на актьора Георги Радомиров, който стана причина то да се осъществи и беше мил и любезен домакин. Очаквайте и нашия кратък филм от срещата с двамата дългогодишни верни приятели – актьорите, с които Панагюрище трябва да се гордее, че има – Георги Радомиров и Иван Джамбазов.