„Славна работа сме ние, българите. И византийско, и турско, всякакво робство можем да изтърпим. Накрая поробителите – империи загиват.“

Подобни разсъждения не без чувство на гордост бях чувала преди няколко десетилетия и то от млади хора. Те сега са възрастни и си имат деца – ученици.

Родителите навремето знаеха за Паисий. Децата им първо проверяват в нета и ако не видят фейсбук страница, значи нещо не е наред. Значи не е интересно.

С бързи крачки в тази посока ще вървим и занапред, за да няма вече никога „смешни“ вопли „О, неразумни и юроде …“ Нещо като рефлекс за самосъхранение от интелектуално напрежение.

То да четеш Паисий не е като да циклиш във форумите и да лайкваш на всяка нова снимка, да се радваш с 🙂 и да ругаеш с 🙁

Разбива ме това усърдие да си качваш всяко фото в нета и да се кефиш на одобрения от случайни хора. Да дробиш случайни разсъждения – хрумки, и да четеш още по-тъпи отзиви.
А този Паисий как ще се впише като на всичкото отгоре е писал с толкова … стар език, толкова неразбрано! А, това е било през 18-ти век, така ли! Уф, не ми се занимава …

Този тъжен диалог е измислен от мен, разбира се. Но кажете ми, че не е верен и ще ви почерпя.

Темата обаче има и друга страна, неизмислена. И тя няма общо нито с учебниците по литература или история, нито с децата, нито с родителите. Има общо само с учителите. Отсега чувам как колегите ми (не ги наричам бивши, не ги чувствам такива!) яростно ми се ядосват.

С убеденост твърдя, че всеки факт, текст, идея може да бъде приета от учениците, особено от малчуганите, с разбиране и дори възторг, ако … мине през емоцията им. И това може да стане дори в един час, в онези 45 минути, в които педагогът е с 20-ина чифта детски очи срещу себе си. Там никой не ти пречи да се опиташ да предизвикаш емоцията им. Ако го искаш, ако наистина държиш децата срещу тебе да разберат Паисий. Най-лесно е да им прочетеш тежкия текст, а още по-лесно е да ги оставиш те да го четат. И да се отегчат до смърт – от теб, от литературата, от Паисий.

Всеки филолог и историк знае колко много неща могат да бъдат казани по повод „История славянобългарска“. Та това е цялата българска духовност!

Но всички ние, филолози и историци, та дори и всички учители, независимо по кой предмет разговарят със същите тези деца, трябва да го искаме, да искаме да предадем българската мъдрост на новото поколение. Не може да се очаква, че децата сами ще стигнат до мъдростта и родолюбието, до фактите и чувствата. Някой трябва да им помага. И това е училището, което за тях е в серия 45-минутни срещи с науката и изкуствата.
Иначе защо е училището!

Две са условията, за да стане смислено училището, в което децата ще искат да знаят кой е Паисий: първо – Паисий да го има в учебниците; Второ – да има педагози, които искат да създадат емоция около Паисий.
И ако второто го няма, по-добре да изхвърлим „Историята“. Фейсбук ни е достатъчен.